ПАРАКЛИС

В параклис ли превърнахме раздялата,

където само споменът се моли?

И трябва ли да гледаме началото,

щом в края сме измислица от роли?

Защо да търсим пламъка във свещите

на жестове и думи излетели,

когато във ръцете ни горещото

смени се с лед от чувства охладнели?

Защо изобщо да ни пари восъкът

или сълзите, бликнали тревожно,

щом нямат край причините, въпросите,

и търсим прошка някак си безбожно?

Остава дъх. Но само за въздишане.

И споменът ни скоро ще притихне.

Параклисът е място за възвишени.

А ние с теб, уви, се приземихме...